Днес е особен ден. На 18 февруари (6 февруари стар стил) 1873 година Апостола на свободата Васил Левски е обесен „там близо край град София“. Днес си спомняме за него, слагаме цветя на гроба му и четем за него. Страдаме по неговата смърт и се вайкаме за това, че живеем в една страна, която той не е могъл да види свободна. Вайкаме се за това, че днес той не може да е сред нас, за да я „оправи“ тази държава. Вайкаме се за това, че днес няма такъв като него, че няма Левски в 21 век. И страдаме.

Васил Иванов Кунчев е наистина най-почитаният български герой и то с право. Но само почитайки го и вайкайки се, българите никога няма да могат да превърнат мечтата му за една свободна и „свята и чиста“ република в реалност. Никога няма да могат да направят неговите идеали и методи свои. Българинът трябва да промени отношението си към Левски, към света, към България, към съседа и към себе си, за да може Левски в днешни времена да се възроди в собствените си сбъднати мечти. Ето откъде може да почне българинът:

Той е човек, вярвате или не. Но отношението на българина към Апостола, наподобява отношение към богоизбран. Подсъзнателно това кара българинът да си мисли, че той не е просто човек и че всички негови действия също не са човешки. Революционерът е бил човек, както всички знаем, но не както всички се отнасяме с него. Ако приемем, че Левски не е просто човек, ние отнемаме от силата му. Приемем ли, че Левски не е просто човек, ние приемаме, че не можем да сме като него, че не можем да действаме като него, че на нас не ни е по силите. Скръстваме ръце, отпускаме се на дивана и не правим нищо по въпроса „Бъдещето на България“. (Разбира се тук не бива да омаловажаваме хората, които действително правят нещо по въпроса). Обаче приемем ли, че той е бил съвсем нормален човек, израснал под турско иго, започнал живота си като всеки друг по това време, ние ще можем да проследим нишката, която е дръпнала Апостола в посоката на революционното дело – волята за промяна към по-добро. Ясно е, че много от българите също искат тази промяна, но те нямат волята, която да ги дръпне в посока на действията.

Тази воля ще се настани обаче чак тогава в техните души, когато дълбоко в себе си осъзнаят възможността за делото на Левски, на Левски в 21 век и си повярват. Без човек да си повярва, той не постига големите дела. Затова българинът трябва да си повярва, че е също толкова богоизбран колкото е бил и Левски и колкото е всеки останал в света. Трябва да си повярва, че може да задвижи колелата на промяната, че може да я „оправи“ тази държава, че може да сбъдне мечтите на Апостола и на народа.

На ден като днешния не е препоръчително само да се въргаляме в калта и в коприната на миналото, а и да мислим за бъдещето и важността на чествания момент или човек за настоящето. На днешната дата, а и на всички дати свързани с големи, скръбни, важни и героични събития и хора, българинът трябва да мисли как да сбъдне мечтите на хората, които са били част от тези големи моменти и събития, и да действа сам или заедно с други. Ако искаме Левски да се възроди днес, ние трябва да се стремим към неговото ниво. Трябва да мислим като него, да действаме като него, като захвърлим различията си настрана. Това няма да стане веднага, но започнем ли да мислим за Апостола като за един човек сред други, сред нас, много ще се доближим до целта да сбъднем мечтите му, които са и наши. Васил Левски е велик герой, но той е и човек. Нека спрем да се вайкаме и на всеки 18 февруари да почитаме Апостола с поглед към бъдещето.

Дамян Василев, 11б клас