Weiter unten könnt ihr euch an einigen Gedichten von Schülern der DAS-Sofia erfreuen.

Представяме ви стихотворения, написани от ученици на Немско училище София.

Шоколад

Шоколадът тъжен чака,

за някой гладен да го излапа.

Ала сърцето му е черно, горчиво,

а не млечно, сладливо.

Срокът му изтекъл, той протекъл.

Шоколадът тъжен се предава,

никой гладен не минава.

Тогава съдбата го пожелава

гладната ми майка се задава.

Майка ми го вдига и „Ам!“,

шоколадът заспива!

-Ясен 6б клас

 

Радостта от пролета

Усещам пролет,

близо е дошла,

скоро всичко ще цъфти,

та чак в града ни.

 

Идвай пролет, идвай,

че зачакал съм те аз.

 

Зима, есен, лете,

за теб си мисля аз,

че такъв художник се извъди,

че чак припаднах аз.

 

Зелено, бяло, червеникаво,

всички цветове на нашата държава,

родила си ни ти. Затова пролето – художнико,

за добре дошъл се смятай ти!

-Богдан 6б

 

 Без заглавие

        част първа

През юли някоя си там година

една птица на име любов,

стъпваше плахо по клон на име страст,

чийто господар беше стара и прегърбена плачеща върба на име живот.

Когато стъпките й станаха твърде тежки и клона се счупи,

любовта кацна на друг клон,

който всеки наричаше огорчение.

Птицата преживя как този клон растеше,

заедно със съседа си ярост и така и не се отдели от него.

Един ден,

някъде през март,

той надрастна яростта и си спечели ново име-безразличие.

Ето тогава,

любовта започна да се задушава,

не можеше да се движи и крилата и не можеха да летят.

Тъй като за изплашената птица нямаше начин да ползва счупените си крила,

тя не можеше да напусне клона,

въпреки че дълго време се двоумеше,

дали пък да не отскочи до кривия клон на яростта…

Анна-Мария 11. клас

 

Без заглавие

     част втора

Минаха години. Години, в които любовта се мъчеше, а листата над клона си сменяха цветове от бледото жълто на огризението, през пламтящото червено на омразата, чак до безличното кафяво на отчаянието. И когато листата се отделяха от живота, падаха бавно и красиво, създаващи илюзията на тъжен танц, докато не изчезваха в далечината, където птицата вече не можеше да ги вижда. От време на време те погалваха любовта по перушината и след това беззвучно си продължаваха. Човек да предположи, че това е най-красивата върба- все цветна и весела, никой не забелязваше, че тя никога не се превръщаше в зелена, а би трябвало. През тези години клонът на безразличието постепенно растеше, докато едва не се сби с най-големия клон, който плачещата върба притежаваше- Надеждата. Птицата първоначално дори не забеляза клона, който се извиваше криво, грозно и стръмно нагоре към короната на дървото. Когато осъзна, че може да се премести на него, тъй като няма да й трябват крила, за да го стигне, тя не се впечатли. Безразличието беше неин дом, любовта беше свикнала да си живее тук. Не е ясно как стана, може би от това, че клонът я разяждаше всеки ден повече и повече отвътре, една сутрин отдалече се виждаше как една птица изкачваше някакъв клон, силно придържаща се да не падне. Любовта се беше вкопчила в Надеждата и именно тя я караше да продължава да се изкачва, докато след няколко седмици не стигна най-ниската част на короната на Живота- Истината. Трябваше да си отдъхне там, да поспи, да се зареди със сили. Изкачването не спираше. Още имаше накъде. Когато Истината остави своя печат върху любовта, тя продължи да се катери. И ето, че стигна. Красивата точка на короната се издигаше толкова нависоко, че Надеждата вече не се виждаше. Сега нямаше кой да помогне на птицата, тя трябваше сама да се постави лице в лице с Приемането. Това име чуваше птицата да си шептят мравките, когато минаваха през тази част на дървото. Трябваше да разузнава и да се разхожда много дълго време, да открие всички тайни на това място. Разбира се, това траеше дълго, короната беше огромна. След месеци, когато незабележимо й бяха пораснали нови крила, Любовта усети, че вече не се задушава. Видя как може да си тръгне и да изостави това място, как то вече не я държи в плен. Сбогува се учтиво, размаха с крила и политна. Дълго летя през поле от самота, но това далеч не беше лошо- дори напротив. Слънцето тъкмо залязваше и хвърляше своя златен цвят върху хълмовете напред и тогава Любовта зърна един малък, крехък, но красив дъб, чиито листа имаха най-различните нюанси на зеленото. Подвоуми се птицата, но тя не беше създадена да бъде самотник и със силен замах на крилата стигна дървото, кацна на стабилен клон на име страст и започна да пристъпва към вътрешността на дъба, за да се огледа….

Анна-Мария 11. клас

снимка: (https://goo.gl/Trz3G0)